Ресторант

- Добро утро! - поздрави Емили, когато двете с Мелани се настаниха в ресторанта и сервитьорката дойде.
- Какво ще желаете? - попита тя
- За мен две препечени филийки и сирене.

Емили се подсмихна.
- Ами... не съвсем. Той не се смята за конкуренция.

- Не знам. - вдигна рамене Емили.
В този момент дойде поръчката им.
- О, извинете. Един билков час с много мед и малко лимон, моля!
Сервитьорката се обърна и тръгна към бара.
- Да не си настинала? - попита Мел - Усещам, че гласът ти е променен.
- Ами явно малко. Вчера бях на плажа и духаше вятър, след което облаците се изсипаха точно върху мен. - усмихна се ЕМили

- Моля? - засмя се Блек - Ти дори не си ни виждала заедно! Не няма нищо такова! Видяхме се веднъж за по-малко от 1 час и това беше. Няма нищо между мен и него!
Емили не бе много сигурна в думите си, но вложи актьорските си умения пред Мел. Блек бе учила актьорско майсторство 7 години, като бе започнала на 8.

- Всъщност още не съм го посетила.
- Ами да отиваме тогава. - предложи Мел
- Добре!
Емили извика сервитьорката, която дойде със сметката. Платиха и тръгнаха към киното

Беше слънчев и приятен ден.Лятото сякаш чукаше на вратата и подканваше всички да излязат навън и да се отдадат на приятни занимания.Девиън беше един от многото хора решили да посетят някой ресторант макар и само за да се полюбуват на времето от вън.Столове и маси бяха изкарани пред ресторанта и там много хора хапваха сладко сладко от някое вкусно ястие.И младия Хелман реши да седне плахо на една от празните маси.Тъкмо беше пристигнал в града и още не познаваше никой.Ама абсолютно никой.Направо си беше самичък сред тълпа от весели хора които ядоха вкусни манджи.Пристигнал едва с сто долара той не можеше да си позволи да ги изхарчи на един обяд за това просто реши да се отдаде на наслаждаване на прекрасното време.Наоколо никой не му обръщаше внимание може би защото и той самия не проявяваше особено голям интерес към нито един от съседите му по маса.Те всички си имаха компания и въобще не поглеждаха на страни а просто водеха разговори със събеседниците си.Девиън обаче въобще не се трогна от това.Той просто отвори менюто и реши поне да поразгледа какво предлагат в този ресторант.Раницата му седеше настрани оставена на един от празните столове само и само за да не е на гърба му както обикновено.Хладен вятър духна от към север и накара клоните на близкото дърво да се люшнат така сякаш някой с невидима ръка ги буташе.Това съвсем добави наслада към слънчевия ден.

"Мисля, че трябваше да си взема якето" - помисли си Емили. Каква разлика имаше само между днешния ден и пълните с хора улици и онази дъждовна нощ и Блек единствена на улицата, докато отиваше при сестра си. В крайна сметка сестра й бе възхитена от часовника, който Емили и племенниците й й подариха. Също и от вечерята, която бяха поръчали и приготвили на елегантно украсена маса.
Емили реши да седне отвън, а не както вчера с Мел - вътре. Не всеки ден времето бе такова, за това бе редно да му се наслаждава всяка секунда. Поръча си същото както и вчера - две препечени филийки, малко сиренце и билков чай с много мед и малко лимон. Докато чакаше поръчката си жената затвори очи и с удоволствие усети как слънчевите лъчи проникват под кожата на лицето й.

Девиън затвори менюто и бавно го остави на масата.Не беше особено впечатлен от храната в този ресторант.Все пак можеше и повече да се постараят за да впечатлят своите клиенти.Внезапно погледа му се спря на едно момиче което седна на едно от съседните маси.Изглеждаше по-голяма от него и май беше модел защото изглеждаше точно на такава.Дълги крака и невероятна фигура.Типичен модел със вкус и стил за обличане.Девиън повдигна вежди и за миг спря погледа си към момичето.Тя не му обърна внимание.Май въобще не го беше видяла.И нищо чудно.Тя май гледаше към менюто и също като него се наслаждаваше на хубавото време.Хелман извърна поглед отново към ресторанта.От вътре все повече и повече хора излизаха навън за да заемат място сред откритите маси под слънчевото небе.Скоро можеше въобще да не останат свободни маси и това го накара да се подсети, че някой може да реши да се намести до него.Това не звучеше добре....никак даже.Не искаше да пречи на хората да си ядат и да става свидетел и неволен слушател на личните им разговори.Просто не му се виждаше тактично спрямо тях.Не беше и приятно спрямо него, но това май не се броеше като опция или страна на нещата.А момичето което седеше на другата маса все така стоеше без особено голяма жажда за разговор.Поне така си мислеше младото момче когато отново реши да погледне към нея уж неволно което си беше чисто нахалство.

Случи се точно както Девиън беше предрекъл.Една възрастна двойка любезно го помоли да седне до него.Възрастна жена заедно с мъжа си.Разбира се той веднага откликна на молбата им като сам предложи да се премести за да не им пречи.И тъй като свободни маси нямаше вече....момчето просто реши да влезе в ресторанта та да го поразгледа.Взимайки раницата си се запъти към вътрешността на ресторанта.Почти нямаше свободни маси.Всъщност съвсем нямаше.Те всички бяха препълнени та Девиън му се наложи да търси такава.Но как да открие подобна маса като дори вътре в ресторанта имаше доста хора.Беше също така препълнено както и отвън на останалите маси под откритото небе.Той затърси с поглед поне една полу свободна маса за сядане.Видя една маса която като по случайност беше заета само от едно красиво момиче което седеше на нея и май си чакаше поръчката.
- Извинете....заето ли е мястото? - попита той вежливо като кимна към празния стол срещу нея. - Надявам се нямате нищо против, ако седна.
Последва кратко мълчание от няколко секунди които на Хелман му се струваха като цяла вечност.Въобще не го биваше в разговорите.Просто не му се отдаваше да започва такава а камо ли да ги поддържа.Та той едва успяваше да измисли какво да каже а сега май съвсем щеше да се обърка покрай всичките тези хора.Да не говорим, че повечето от тях бяха млади и красиви момичета.

Девиън съвсем се стъписа.Момичето даже му се бе представило а той едва примигна два пъти.
- Аз съм Девиън Хелман!Приятно ми е да се запознаем. - рече той любезно като пое ръката й и се здрависа с нея.
После остави раницата си на земята и седна на празния стол срещу Кейтлин като не откъсваше поглед от нея и усмивката й която не слезе от прекрасното й лице и нито за миг.Въздишка от страна на младото момче бе породена от неочакваната реакция на момичето.Той преглътна трудно и се усмихна вяло на госпожицата.Съвсем щеше да оплеска и този разговор а това хич не му се щеше да се случва.Ставаше му все по-трудно да поглежда към нея като си въобразяваше,че ако го направи ще изглежда невероятно нахално от негова страна.

- Всъщност не ми се пие нищо. - смотолеви той като въздъхна отново за пореден път. - Ами всъщност няма много за разказване.Нов съм в града и още даже не съм си намерил хотел в който да отседна.
Съвсем му беше неудобно да говори за себе си пред все още непознат човек като Кейтлин.Просто се бе шашнал от въпроса й.Въобще не го бе очаквал.
- Ами ти.....кажи нещо за себе си? - попита я в последствие той за да не остане по-назад в разговора.
Девиън се усмихна и хвърли един бърз поглед към сервитьора.

Девиън се почувства като малко бебе което го хранят за първи път.Сега оставаше Кейтлин да изиграе и самолетче със салата и съвсем щеше чернокоското да се помисли за новородено.То отвори широко уста и захапа подадената му вилица с набучена салата.
-Ммм.....това си го бива. - рече той като започна да дъвчи. - Със всички момчета които се срещаш за първи път ги караш да ядат като бебенца?
Мда въпроса си беше глупав ама и той съвсем се бе отнесъл а това момиче явно нямаше никакви задръжки спрямо контактуването с хора.Точно обратното беше деведнадесет годишния.Но може би това щеше да се промени в скоро време.

Минаваше единадесет часа. След като се нахрани хубаво и си изпи чая, Емили реши, че трябва да отиде на разходка. Не можеше да пропусне това прекрасно време, макар и да бе малко ветровито, все пак слънчевите лъчи нежно галеха кожата на жената. Изчака да дойде сервитьорката, след което поиска:
- Сметката, моля.
Сервитьорката се върна отново със сметката. Блек плати и стана от масата.

- Госпожице Блек! Какво ще желаете? Обичайната закуска ли? - попита сервитьорката. Блеър бе станала известна в ресторанта, тъй като всеки ден го посещаваше поне по веднъж.
- От сега нататък ще ме наричате госпожица Уолдорф! - заповяда Би. Сервитьорката направи объркана физиономия, но Блеър я погледна сериозно и тя се поправи:
- Госпожице Уолдорф, обичайната закуска?
- Обичайната вече е грозде. Така че, моля! - каза Уолдорф. През това време някой се блъсна в нея, както стоеше на стола и стана рязко, като се развика:
- Не виждате ли, че тук седят хора?
Едва сега тя видя пред себе си...